А липсите (болезнени и силни)
запълваме с усмивки и любов.
Растеш. Където думите ми са безсилни
безмълвна те прегръщам,с благослов.
Сигурна съм и от там
вече се надува
(дъщеря му с жарък плам
думички редува)
Все едно го чувам,знаеш,
казва “Ками, стига!
Спри за мене да ридаеш!”
весело намига…
Аз усмихвам се през сълзи.
Липсва!Липсва много!
Хайде,усмихни се дъще!
Май е!Той е с Бога!
Честит имен ден, Ками!
“Ако повториш всички мои грешки
напълно ще си моя дъщеря.
И аз те моля,не бъди безгрешна,
за да не стане скучен някога света.”
Все още фалша
във живота опознава
и силно вярва
във съня за любовта,
и вятърко,косите и развява
и нежно я целува пролетта…
И трупа опит,
всичките обиди,
размесва със безумия от страст.
Обичам я!
И крехка е.Привидно.
А силата ми в нея има власт.
Понякога е слънчева и светла,
понякога мастилено добра.
И празник ми е!
Тихичко потрепва
в окото ми щастливата сълза.
Овациите са само шума,който мога да игнорирам
и да потъна в собствената си тишина…
Погледите на всички очаквания имплантирам
в статуята,която смятам да разруша,
в онзи точно момент,в който умората надделее
над неподправения възторг от живота.
Ще бъде ден,извън капанът “време”
Протяжно и оранжево поднебие
ще ни разтваря в неприлични облаци,
съвсем далеч от всички невъзможности.
В докосване на устни и фантазия,
забравили за всяка куртоазия,
невероятно слети, много нежни,
ще споделим вълшебствата копнежни.
Може би
ще успеем
…..някой ден….
да се върнем там,
при извора
на водата от която са облаците
начертали пътищата си,
вече познати нам……..
Простички неща-
всъщност,
най-сложните!
..себе си можеш ли да
подмениш с някой друг
с изтръгнати емоции
с пусти очи
когото никога,
нищо не го боли?
Не питам.
Тръгвам към кладата.
И момите,хем момците.
Пусто опустяло!
Вече хванаха метлите
та се невидяло…
Сборището беше снощи
под луната пълна
вещици,моми и още…
Ти,дали ги зърна?
Вещици коси размятат,
не коси-жарава!
Тръгнали са безогледно
с момци се годяват.
Семето ще го поливат
не с вода-с отвари!
Вещи са,затуй прелитат.
Що ли се стовари?
Хала иде за да види-
що мегдана пуст е.
Сборището от нощите
вещици разпръсна.
Не остана във селОто
ни мома,ни момък-
мОмите са полетели,
мОмците ги гонят.
Лудост страшна е обзела
село.На талази.
Вещици са прелетели.
Ум се не опази!
Фустите им бели,сестро
път към тях чертаят
на момците да е лесно
да се заиграят!
Че отпосле да се чудят,
пуста опустяла,
откъде им се стовари
любов,като хала!
Протяжно и лениво като котка,
промърква тихо времето навън…
Любим човек,сантиментална нотка
красиви мигове във полусън…
“Просто Сега ме обичай!
Никой не знае
колко пъти ще бъде Сега.
Но веднъж ще е Никога…”
Георги Константинов
От всякакви
условности събличам
душата си
и идвам мълчешком.
Единствено в мига
Сега се вричам
и крепост ми е той,
уютен дом.
Във него с нежни устни
те целувам
и после…със мигът ни
се сбогувам.
“Да заплача? Няма да заплача.”
аlisa
Просто ще издишам стиховете си,
просто…(само докато е трънено)
ще се скрия (малко) в страховете си…
И ще мога утре да се съмна,
да разкажа приказката (сънено)
и да тръпна нова,не във здрача.
Да не плача?Няма да заплача!
…та тогава пак ще бъда влюбена!
Пеперудено леки и ефирни, и меки,
върховете на моите пръсти докосват.
Дъх горещ те обхожда,като тръпка предхожда
кадифени и влажни, и сластни пътеки.
Устни страстни потъват, сипят жар и танцуват
по мелодия своя, и по нашият ритъм.
И е ден…или нощ?.. но нали е разкош
и дали?… колко още?-не питам!