:-)Слънцето наднича в душите ни и гадае:
каква аплитуда на емоции ще издържат душите ни без да се пръснат на парченца?
Каква е днешната усмивка на душата-невинна?..зъбата?…щастлива?
Какви са днешните сълзи-от щастие или от мъка?
Какви са днешните рани-зарасаващи или току-що зейнали?…
Не му е нужно на слънцето това-но ни наблюдава:-),защото сме му деца.
Защото сме слънчеви и защото това не [...]
Незнам защо се появява тази липса
та аз те нося вътре в мен-до дъх
като затоплено огнище
и като скитник
спрял на кръстопът,
и като птица рееща се
в синевата,
и като малко плачещо дете….
Да изброявам ли-
не стигат сетивата
но тази липса
вътре ме яде…
Така че
идвай си!
Без теб ми е студено
вземи лицето ми
във двете си ръце
и усмихни се!
Да забравим времето….
нали така ни е добре
Когато се изгубвам
във очите ти,
не търся изход,
търся теб!
Когато разнолик си,
до последно,
обичам всеки облик
искам теб!
/обследвам с устни
кое
от
всичките
лица
насилва се,
да ме напусне..,/
Когато съм глупачка,
ме навикай,
а после ме гушни,
за да заспя..
когато те обичам
неприлично-
и ни за миг
не се срамувам
от това..
Когато ….
Когато задъхана,
нарочно,
пропускам всеки
избор….
Точно!
Когато се изгубвам
във очите ти,
не искам избор,
искам теб!
Не се случвало,това,не е..
това,което искам да се случи.
Не ми достигат късчета,не ми..
парченцата от теб не ми достигат.
Не ми достига да ти бъда “празник”,вярваш ли?
Усмивката, която криеш не ми стига.
.
Едва ли знам какво ми стига – прав си.
Уж думите са ми приятели, а бягат…..
Притихнала на рамото ти спя.
Открадвам своя миг от вечността.
Ръката ти,която ме обгръща,
там,във вълшебната гора ме връща,
при тихия поток на любовта.
И този миг разтетглям до безкрайност,
подкупвам го,за да не губи давност,
ала на миговете е това съдбата-
да отминават!Следва…По-натътатък….
Да създадем ли нов,любими мой?
Докосвам те,
с очи ме галиш
и думите…
потъват във забрава…
застива времето
и… нежност,
нежността обгръща
и пленява…
Аз вървя и стъпките отекват -
в мен самата, в себе си вървя…
и е пусто, тъй е пусто във сърцето,
че неволно свойте стъпки аз броя…
Когато съм нащърбена луна,
когато съм пречупен лунен лъч,
когато съм застинала сълза,
когато съм прехапано Обичам-
не мога да се върна у дома.
Бездомникът у мене обедня.
С еднин навЕс по-беден стана.
Да чакам НЕЩО е копнеж.
Да чакам точно НЯКОЙ-рана.
И няма да избягам от това.
Това очакване е днес надежда,
че жива си е моята душа,
а инак…,инак идва неизбежното.
Защо в гората е така пусто?Даже стана студено-няма ги огнените листа,като пожари…няма ги пухчетата на глухарчетата….
вятърът само свири самотно и свирепо в голите клони-като,че ги наказва за самотното им очакване на снега.Очакването тежи като присъда…
Край поточето,само ,сякаш недокосвана от времето седи Самодива -странно усмихната и чака….-един вълк?един нежен полъх…или изгрева?или пролетта?Любовта ли?
Тези дни и глухарчетата не трепват…
мрачно е,времето сякаш е застинало…Може и от липсата на ветрец да е….,и..поточето лениво пропуска камъчетата,с които иначе така весело се заиграва и гали…
Една червена шапчица само свети в здрача…-да не се препъне вълкът в тъмното.