Тук съм.
Мълча
пред всичко
погребано-
целият
мой
собствен свят.
Да изградя ли
отново
безвремие
или да гледам назад?
Разстилам се.
Сили събирам
да тръгна.
Сбрах си
от всичко-
по цвят.
Да преценя
какво е за урна
нямам ни мъдрост
ни страх.
Една сутрин,
от обратната страна на дъгата
се появи…
Тази сутрин,
дори кафявата му шапка на главата
ме изуми.
Човекът, който се загуби
в дъгата
и търсеше дъжда
с пелерина от усмивки
ме намята,
намигайки на света.
Невероятното ти вричане
е нежност
отвъд пространството
на битовизмите,
отвъд
коприненият допир
на очите ти.
Онази тъмна жажда за
обичане,
изгражда,
строшеното
и в нощите
и в дните.
Малко тъга,
ароматът на пура,
още незаглъхнало пиано…
Утро в мъгла
и усмивчица щура,
а за изгрева още е рано.
Петък.Най-различният ден.
Оцветяван с усмивки
и с сълзи,
ту щастлив,
ту с любов подреден,
ту събуден с целувка
набързо.
Едно пристанище
ще трябва да остане
в ъглите на зеленото
и бурното…
И писък да е
тънката и талия.
Да не заглъхва ехото
на писъка,
да буди в неудобната
ти спалня
задрямалата
току-що тъга
така за кратко ще е сигурно-живееш!
Миксира всички
настроения,
отхвърля мъжки
недоверия,
отпива Бушмилс,
хвърля сянка,
прострелва
обедната дрямка,
рисува приказни
картини,
но мрази рамките
им сиви
използва къс небе
за тях…
Не вярваш ?
Не си слагай грях!