Имаш нужда от жена.
Зряла,за да знае,
че иска точно това.
Ненавиждаш домошари
предани на дом и кариера.
Жените майки уважаваш,
но са ти скучни,
както и тези,заети със себе си
и впечетлението,което правят.
Харесваш жените да миришат
на мускус и секс.
Жени,способни да се подчиняват
на импулсите си,
както и да подчиняват
импулсите си.
Искаш,кожата,която
си навлажнил с поглед
да подлудява сетивата ти.
Ела.Имаш нужда от жена.
Като мен.
Ще те оставя сам да ме потърсиш,
ако поискаш и ако решиш.
Не, не е примирение.
Не,не се скривам в стих-
само че съм безгранична,
неприлично романтична
и цинична, и лирична,
не обсебваща,критична.
И да няма страхове
събери ги-две по две.
А когато сам решиш
можеш(?) да ме задържиш.
Това,че съм гневна
е моя голгота.
Разцъфва по устните смях.
За мислите има си начин-гарота
удушвам и ..ей ме- без тях:
възторг от живота,
усмивка и песен,
коктейл от емоции,
смях…
Тъгата във раклата
сбира си плесен
а позитивите-
на парад.
Понякога съм тиха,много тиха
зад миглите съм скрила всеки вихър.
Понякога съм слънце в трепетлика
тъжа,но се усмихвам и не питам.
От нежност изтъках две здрави нишки.
Привързвам се.Не искам да избяга
със вятъра,с дъжда и с две въздишки…
Невероятен трепет е… Не искам да дотягам.
Има дни и особено нощи
в които ми се мълчи,
а думите са капан-ръждясал и скърцащ,
в който се приклещват
проклетите мозъчни импулси.
Има думи,които не достигат
за пъзела на тези дни,
защото им липсва звученето
на чанове,защото имат само
ехото от глухия тътен
на мислите ми-трошливи,
трънливи и уморени от прескачане.
Демоните,които галопират
около мен са реални
до последната гънка на дрехата си
и ги каня на чаша […]
Когато решиш
да разказваш…
Ще проскърцват,
несмазвани с думи,
гласните струни…
Ще се блъскат,
облечени чувства,
уста да разкъсват…
А звукът им,
раздрал тишината,
ще търси отплата.
Когато решиш
да разказваш.