Немеят миговете
пред понятия
“безкрай” и “вечност”.
Пропускат ги
със палава сърдечност.
Като виенско колело
насред поле от тишина..
Баланс да има!И защо
пък не?!Да бъде красота!
А тя е в шареното,във различното,
и в делника, и в прозаичното,
и във шума, и в тишината,
във нарциса и във монаха…
Пърхат пеперудени криле.
В слънчевият сплит
подреждат пъзел.
Нежност във обятия ме взе.
Всяка клетка
е сърдечен гъдел.
Уютно е във всяко многоточие.
С мълчанието се завивам.
Пулсира нежност в слепоочие.
Усмивка устните покрива.
Вече нямам въпроси.
Живея.
Всеки миг ми е ценен.
ИскрИ.
Из-зад думи, в петичките боси,
като трънче,
мечта се заби.
Боря демони в себе си.
Теб преброждам.Надлъж.
И оргазмено вплели сме
си телата-ти мъж,
аз - онази надничаща
любопитно навън,
сто процентова,тичаща
посреднощ и насън
аз,жена -съвсем истинска
жадна да разбере
да прозре вътре в писъка
в плисъка на море
смисъл,обич,душата си…
И… избухва страстта
като лава в телата ни,
стапяща сетива.
Бориш демони в себе си.
И разлистваш без глас
всяка мъничка гънка
търсиш моето Аз
С жадни устни изпиваш ме
вдишваш алчно,трептиш…
Страх потича […]