Овациите са само шума,който мога да игнорирам
и да потъна в собствената си тишина…
Погледите на всички очаквания имплантирам
в статуята,която смятам да разруша,
в онзи точно момент,в който умората надделее
над неподправения възторг от живота.
Ще бъде ден,извън капанът “време”
Протяжно и оранжево поднебие
ще ни разтваря в неприлични облаци,
съвсем далеч от всички невъзможности.
В докосване на устни и фантазия,
забравили за всяка куртоазия,
невероятно слети, много нежни,
ще споделим вълшебствата копнежни.
Може би
ще успеем
…..някой ден….
да се върнем там,
при извора
на водата от която са облаците
начертали пътищата си,
вече познати нам……..
Простички неща-
всъщност,
най-сложните!
..себе си можеш ли да
подмениш с някой друг
с изтръгнати емоции
с пусти очи
когото никога,
нищо не го боли?
Не питам.
Тръгвам към кладата.
И момите,хем момците.
Пусто опустяло!
Вече хванаха метлите
та се невидяло…
Сборището беше снощи
под луната пълна
вещици,моми и още…
Ти,дали ги зърна?
Вещици коси размятат,
не коси-жарава!
Тръгнали са безогледно
с момци се годяват.
Семето ще го поливат
не с вода-с отвари!
Вещи са,затуй прелитат.
Що ли се стовари?
Хала иде за да види-
що мегдана пуст е.
Сборището от нощите
вещици разпръсна.
Не остана във селОто
ни мома,ни момък-
мОмите са полетели,
мОмците ги гонят.
Лудост страшна […]
Протяжно и лениво като котка,
промърква тихо времето навън…
Любим човек,сантиментална нотка
красиви мигове във полусън…
“Просто Сега ме обичай!
Никой не знае
колко пъти ще бъде Сега.
Но веднъж ще е Никога…”
Георги Константинов
От всякакви
условности събличам
душата си
и идвам мълчешком.
Единствено в мига
Сега се вричам
и крепост ми е той,
уютен дом.
Във него с нежни устни
те целувам
и после…със мигът ни
се сбогувам.