Във сумракът, във който се страхувам
със дрезгавата нотка на тъгата ме зави
и ми е топло.Не боли.
И вали
тишина.
Във ирисите, зад които те будувам
копнежна нежност и желание струи
и ми е пълно.Не боли.
И вали
тишина.
Над облаци, които не рисувам,
събират се на слънцето лъчи
и ми е светло.Не боли.
И вали
тишина.
Имах думи,облекли копнежи.
Имах мигове,търсили теб…
Имах нощи,съвсем безнадеждни.
Имах дни заскрежени до лед.
Имам теб!И не те притежавам!
Имам топло в ръцете.За мен.
Имам нишка,с теб свързва ме здраво.
И любов!Аз съм в теб,ти си в мен.
“В жената неграмотните лаици
ще видят само пищните корици,
но тази тайна книга пред избраници
сама на забранените си страници
ще се разтвори.”
Джон Дън
Когато пък реши да проговори
(не с някого, за нещо да поспори)
за миг ще [...]
Мислите ти преминават
като сенки през погледа ти.
Виждам ги.Усещам формата,
долавям аромата им.
Тези, които насищат
до зелено ирисите греят щастливо.
Светли са,сияещи…
Искам да ги задържа дълго.
Другите,с аромат на несбъднато,
потъмняват цветовете ти,
съсредоточието им те прави тъжен.
Искам да ги разпръсна,
да ги погаля и да ги стопля…
Нов ден се роди.Усмихни ми се!
Петък е аромат на кафе,
обвил стая,
населена със звуци от пиано;
огледало,в което мимоходом
се оглеждат две
литнали нагоре ъгълчета,
отразили ритъма на левачето;
светлина, процедена през
мокри сънливи ресници…
Петък е гласът,
нежно погалил с “Обичам те!”,
докато устните се любят.
Петък е.
Като онази китайска роза,
която обичам толкова,повяхвам,
когато не ме полива смехът ти.
Като цветовете и
се надиплят усмивките
в тънката мрежа от ситни бръчици
около очите ми.
Чакат всяка сияеща искрица
от погледата ти
за да я посрещнат като дете,
вълшебна приказка за лека нощ…
Еньовден. Преди изгрев слънце жените —
баячки, магьосници, ходят сами и
берат билки, с които после
лекуват и правят магии.
Набраните за зимата билки
трябва да са „77 и половина“ —
за всички болести и за „болестта без име“.
И … вещиците се събраха,
миг, преди изгрева да връхлети.
Омайни билки браха, и не браха,
и ручеи кръщаваха в зори.
Забравиха ли [...]
-Има ли значение за теб цветът на коприната,
ако дантелата са мечтите ти?
[...]
Отсрочка е многоточието
от време за думи, събирали прах.
Цяла вечност са се съсредоточвали,
а точно във този миг онемях.
Не са ми нужни, и някак бледнеят,
думите дето рисуват копнеж.
И съм бездумна когато се слеят
погледи, устни… Световъртеж.
Във многоточия ти заключвам
цяла вселена от обич и смях…
Цялото възхитетелно случване
дали нарисувах така? Не разбрах.
Точно толкова дъхава
като липа под дъжда.
Точно толкова хубава
като дъга след това.
В никакъв случай разплакана
(може, ала през смях)
в нечий поглед очаквана
(иска да не е грях).
Слънчева,обичлива,
с поглед като хлапе.
Вятър в коси провира,
бяга с боси нозе.
Твоето утро събужда
с погледа си, закачлив.
Тя е…
От теб има нужда.
И го прошепва в стих.