Yoni

Давят се в гърлото думите,
сплитат се, да не сгреша
крехка е нишката, свързва ни,
нека я задържа.
Как да изпиша липсата?
С мен я крещи нощта.
Ако във думи плисна я
ще замълчи деня.

Прегръщам те с най-цветната дъга,
целувам те с най-ласкавият изгрев,
поглеждам през крайезерна роса,
и ручейно нанизвам ти мъниста:
със щастието и тъга върви -
да я забравя често като спътник.
Красиви са очите във сълзи-
възторжен блясък влагата да пъди.
Блестящо здраве да ти е другар,
смехът от устните ти да не слиза.
И любовта да властва - божи дар,
да те [...]

Денят избутва с лакът тъмното,
пробягват светлите му стъпки вън,
със нежни пръсти,още по прохладното
изтрива от клепачите ми сън.
Сънувах самотата да се стеле
като мъгла, ефирен балдахин,
покрай леглото ми опряла бе колене
и бурно радва се на своя нощен пир.
Сънувах как напират всички думи
с звукът си да взривят нощта…
в съня ми си оставаха безшумни…
Сънувах… а денят ми прегладня

Гравира пурпурен изгрев
тъга във очите и’.
Разлива нежна любов
топлина във гърдите и’.
Път си вие усмивка
в зелени утра…

Прехвърли
сянката си този ден
и пак е Днес.Едно безкрайно
Днес. От мракът на притихнала
среднощ,през зрънцето из-зад гърбицата
на хоризонта,растящо до непоносимост на очите,
във светлина, във огън и лъчи,до мекото
припадане във пурпура на залезно
гнездо и неотлъчно следвано
от бледа,растяща луна
до среднощ и пак
до Днес.

За нощите ли?
Те са просто миг!
Примигвам и
по клепките се стичат…
Посреща ги денят,
със порив див,
усмивката му весело
наднича…
А изгревът внезапно разпиля
на ситни късчета,
на багри и различия,
онази, най-мастилената
тишина
и търси простичките
думи
на обричане..
Ще бъде
най-искряща утринта!
Ще бъде
и прекрасна,
и единствена
във някой ден..
след който ще заспя
и под клепачите ми
ще е истина.

В паралелен свят (нека да е син,защо не),
косата ми стига да завие точно определен мъж
на палуба,край която океанът е тюркоазен …
В нишата на тлеещ огън е загнезден
зелен поглед-съживява припламвания-
огън,запален в тюркоазено,защо не!

А липсите (болезнени и силни)
запълваме с усмивки и любов.
Растеш. Където думите ми са безсилни
безмълвна те прегръщам,с благослов.
Сигурна съм и от там
вече се надува
(дъщеря му с жарък плам
думички редува)
Все едно го чувам,знаеш,
казва “Ками, стига!
Спри за мене да ридаеш!”
весело намига…
Аз усмихвам се през сълзи.
Липсва!Липсва много!
Хайде,усмихни се дъще!
Май е!Той е с Бога!

Може би
ще успеем
…..някой ден….
да се върнем там,
при извора
на водата от която са облаците
начертали пътищата си,
вече познати нам……..
Простички неща-
всъщност,
най-сложните!
..себе си можеш ли да
подмениш с някой друг
с изтръгнати емоции
с пусти очи
когото никога,
нищо не го боли?
Не питам.
Тръгвам към кладата.

Вече нямам въпроси.
Живея.
Всеки миг ми е ценен.
ИскрИ.
Из-зад думи, в петичките боси,
като трънче,
мечта се заби.